МАРТИН СКОРСЕЗЕ: ЗАЩО КАЗАХ, ЧЕ ФИЛМИТЕ НА MARVEL НЕ СА КИНО. НЕКА ОБЯСНЯ.

От Мартин Скорсезе


Когато бях в Англия в началото на октомври дадох интервю за списание Empire. Беше ми зададен въпрос за филмите на Marvel. Отговорих. Казах, че съм се опитал да гледам няколко от тях и че те не са за мен. Че ми се струват по-близки до увеселителни паркове, отколкото до филмите, които съм познавал и обичал през целия си живот, и затова в крайна сметка не мисля, че са кино.

Изглежда някои хора са сметнали последната част от отговора ми за обида или като доказателство за омразата ми към Marvel. Ако някой приема думите ми по този начин, не мога да направя нищо по въпроса.

Много франчайз филми са дело на хора със забележителен талант и артистичност. И това се вижда на екрана. Фактът, че подобни филми не ме интересуват, е въпрос на личен вкус. Знам, че ако бях по-млад, ако се бях формирал по-късно, може би щях да се вълнувам от тези филми и дори щях да искам да заснема такъв. Но израснах в различни времена и развих усет за филми - какви са и какви биха могли да бъдат - толкова далечен от вселената на Marvel, колкото сме на Земята от Алфа Кентавър.

За мен, за създателите на филми, които обичам и уважавам, за моите приятели, които започнаха да правят филми по същото време, когато и аз, киното беше откровение - естетическо, емоционално и духовно. Всичко беше в героите - сложността на хората и тяхната противоречива и понякога парадоксална природа, начина, по който могат да се наранят един друг, да се обичат и изведнъж да се изправят лице в лице със собствения си образ.

Ставаше въпрос за изправяне пред неочакваното на екрана и в живота, който драматизираха и интерпретираха, и разширяване на възможностите в самото изкуство.

И това беше главното за нас: че е форма на изкуство. Имаше дебати и по този въпрос, но ние се застъпихме за киното като равно на литературата, музиката или танца. Така разбрахме, че изкуството може да бъде открито на много места и под толкова различни форми - в „Стоманеният шлем“ на Сам Фулър и „Персона“ на Ингмар Бергман, в „“It’s Always Fair Weather”“ на Стенли Донън и Джийн Кели и „Scorpio Rising“ на Кенет Енгър, в „Да живееш живота си“ на Жан-Люк Годар и „The Killers“ на Дон Сийгъл.

Или във филмите на Алфред Хичкок – предполагам може да се каже, че Хичкок беше създал собствен франчайз. Или че той беше нашият франчайз. Всеки негов нов филм беше събитие. Да бъдеш в препълнената зала на един от старите киносалони и да гледаш „Прозорец към двора“ беше изключително преживяване. Събитие, създадено от химията между публиката и самия филм. Беше изключително зареждащо.

В известен смисъл някои от филмите на Хичкок също бяха като увеселителни паркове. Например „Непознати във влака“, в който кулминацията се случва на въртележка в истински увеселителен парк, или „Психо“, който гледах в полунощ в деня, в който го пуснаха по кината, преживяване, което никога няма да забравя. Хората бяха изненадани и развълнувани, но не и разочаровани.

Шестдесет или 70 години по-късно все още гледаме тези филми и им се възхищаваме (непреводима игра на думи с Marvel и „marveling“ – бел. пр.). Заради настръхващите и шокиращи моменти ли продължаваме да ги гледаме? Не мисля така. Сценографията в „Север-Северозапад“ е зашеметяваща, но тя щеше да бъде нищо повече от поредица от динамични и елегантни композиции, ако не бяха болезнените емоции в центъра на историята или абсолютнoтo потапяне в героя на Кари Грант.

Кулминацията на „Непознати във влака” е истинско постижение, но взаимодействието между двамата главни герои и стряскащо дълбокото изпълнение на Робърт Уокър, въздействат най-много в момента.

Някои твърдят, че филмите на Хичкок са еднообразни и може би това е така - самият Хичкок се е питал същото. Но еднообразнието на днешните франчайз филми е нещо напълно различно. Много от елементите, които определят киното, което познавам, присъстват във филмите на Marvel. Това, което липсва, е откровение, мистерия или истинска емоционална опасност. Нищо не е изложено на риск. Филмите задоволяват конкретни изисквания и са създадени като вариации на ограничен брой теми.

Официално са продължения, но по дух са преработки и всичко в тях окастрено, защото няма друг начин. Това е естеството на съвременните филмови франчайзи: създадени са по проучвания, тествани са от аудиторията, проверени са, модифицирани, обновявани и ремодифицирани, докато не са готови за консумация.

Казано по друг начин - те са всичко, което не са филмите на Пол Томас Андерсън, Клер Дени, Спайк Лий, Ари Астър, Катрин Бигълоу или Уес Андерсън. Когато гледам филм на някой от тези режисьори знам, че ще видя нещо абсолютно ново и ще бъда отведен в неочаквани и може би дори неизмерими преживявания. Усещането ми за възможностите при разказване на истории с движещи се картинки и звуци ще се разшири.

Може би се питате какъв ми е проблемът? Защо просто не оставим филмите за супергерои и другите франчайз филми на мира? Причината е проста. На много места по света и у нас франчайз филмите вече са основен избор, ако искате да гледате нещо на голям екран. Живеем в опасни времена за прожектирането на филми и независимите кина са по-малко от всякога. Уравнението се обърна и стриймингът се превърна в основната система за гледане на съдържание. И все пак, не познавам нито един режисьор, който да не иска да създава филми за големия екран, които да се прожектират пред публика в кината.

В това число съм и аз и говоря като човек, току-що завършил филм за Netflix. Те и само те ни позволиха да направим „Ирландецът“ по начина, който трябваше, и за това винаги ще съм им благодарен. За един месец ще се прожектира и в кината, което е страхотно. Дали бих искал филмът да се дава в повече кина за по-дълго време? Разбира се. Без значение е кой продуцира филма обаче, след като екраните в мултиплексите са задръстени с франчазови филми.

И ако речете, че това е просто въпрос на търсене и предлагане, след като хората си ги искат, ще възразя. Ако даваш на хората еднообразни неща и безкрайно им продаваш един и същ продукт, е напълно нормално да искат още и още от него.  

Но, може да възразите, не може ли вкъщи да гледат каквото си поискат в Netflix, iTunes или Hulu? Може, разбира се – навсякъде другаде, само не и на големия екран, за който авторите са го създали.

През последните 20 години филмовият бизнес се промени из основи. Но най-зловещата промяна се случи крадешком и под прикритието на нощта: постепенното, но стабилно премахване на риска. Много филми днес са перфектни продукти, произведени за незабавна консумация. Много от тях са добре направени от талантливи екипи. Като от конвейер, на тях им  липсва нещо съществено за киното: обединяващата визия на артиста-индивидуалист. Защото, разбира се, индивидуалният артист е най-рисковият фактор от всички.

Със сигурност не намеквам, че филмите трябва да са субсидирана форма на изкуството или че някога са били. Когато холивудската студийна система беше жива и здрава, напрежението между артистите и хората, ръководещи бизнеса, беше постоянно и интензивно, но това беше продуктивно напрежение, което роди някои от най-великите филми, правени някога – ако трябва да цитирам Боб Дилън, най-добрите от тях бяха „героични и визионерски“.

Днес напрежението го няма и в бизнеса има хора с абсолютно безразличие към самия въпрос за изкуството и отношение към историята на киното, което е едновременно подценяващо  и собственическо - смъртоносна комбинация. За съжаление сега имаме две отделни направления: има световно аудиовизуално забавление и има кино. Те все още се припокриват от време на време, но това става все по-рядко. И се страхувам, че финансовото господство на едното се използва за маргинализиране и дори намаляване на съществуването на другото.

За всеки, който мечтае да прави филми или който тепърва започва, ситуацията в момента е брутална и враждебна. Дори фактът, че се налага да пиша тези думи ме изпълва с неутешима тъга.