LATEST

НЕЩО ЗА ЧЕТЕНЕ: НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО

Днес няма нищо демодирано, но и нищо истински ново, написа Кърт Андерсън във Vanity Fair преди две години. Решихме да хвърлим отново едно око на текста, за да се убедим, че е напълно прав!  Приятно четене!


Миналото е непозната територия. Само преди по-малко от двадесет години световната мрежа беше смътно понятие, запазено за учените. Компютрите бяха някакви сложни машини за писане или смятане, които създаваха текст в груб вид и с тях не можеше нито да се слуша музика, нито да се гледа видео, нито да се правят покупки. Електронната поща и мобилният телефон бяха нововъведения. Музика се слушаше от касети и компактдискове. Никой не беше виждал компютърно генериран анимационен филм, нямаше DVD-та. Човешкият геном не беше разчетен, нямаше генномодифицирани организми, магнитно-ядреният резонанс беше в експериментален стадий. В "Ню Йорк Таймс" нямаше нито една дума за Ал Каида или Осама бин Ладен. Икономиката на Китай беше само една осма от онова, което е днес. CNN беше единствената 24-часова новинарска телевизия.

От 1992 г. с бума на технологиите и промените в политическата карта изведнъж заживяхме в радикално нова вселена. Но странното е, че в същите тези двадесет години заобикалящият ни свят на практика не се промени (като изключим компютрите, телевизорите, телефоните и музикалните плейъри) или се промени много по-малко в сравнение с който и да е друг двадесетгодишен период от поне един век. Миналото е напозната територия, но от близкото минало първите десет години на XXI век и 90-те, та дори и 80-те години на XX век, изглеждат почти идентични със сегашното време. Това е първият голям парадокс в историята на съвременната култура.

Замислете се за миг. Спомнете си. Върнете филма назад и си представете XX век в двайсетгодишни периоди. Няма как да сбъркате снимка или кадър от филм от 1972 г. - огромни лимби, чарлстон панталони, широки яки на ризите, спортни дрехи, цигари и модели автомобили - с изображения от 1992 г. Върнете още 20 години назад, преди рокендрола, противозачатъчните таблетки и Виетнам, във времето, когато американците от двата пола ходеха с шапки, а колите бяха огромни и обли - и пак няма как да сбъркате 1952 с 1972. Върнете още по-назад и ще видите, че формите и звуците, характерни за всеки период от историята, са радикално различни от тези в периода двайсет години по-рано или по-късно: дрехи, прически, автомобили, реклама, всичко.

Същото важи с пълна сила и за 19-ти век: нито един самоуважаващ се американец не си е пускал брада до 1850 г., например, но двадесет години по-късно брадите стават задължителни и след това изчезват яко дим до началото на XX век. Съвременната чувствителност се е определяла от мимолетния стилистичен срок на годност, умовете ни са свикнали да регистрират близкото минало като отживелица.


От Мадона до Гага

Задълбайте още малко и ще видите, че качественият културен продукт се променя изцяло за двайсет години. Новите сгради в Ню Йорк от 30-те години (Крайслер, Емпайър Стейт) нямат нищо общо с тези първите 10 години на XX век (гарата Grand Central и Woolworth), нито със сградите от 50-те години (небостъргача Seagram, където е централата на ООН). Всеки може мигновено да различи филм от 50-те ("На кея", "Мостът на река Куай") от филм, създаден две десетилетия по-рано ("Гранд хотел", "Случи се една нощ") или 20 години по-късно ("Клут", "Портокал с часовников механизъм"), или хит от 1992 (на Сър Микс-а-лот) от 1972 (на Нийл Йънг), или от 1952 (на Пати Пейдж), да не говорим за 1932 (на Дюк Елингтън). Когато англоезичната литература бива променена изцяло от Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Ф. Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей, великите романи, написани само 20 години по-рано - "Посланиците" на Хенри Джеймс или "Домът на веселието" на Едит Уортън - се превръщат в останки от друга епоха. А двадесет години след издаването на "За кого бие камбаната" нов роман за войната, "Параграф 22", го превръща в абсурдно остарял.
А сега опитайте да откриете видимите разлики между 2012 и 1992. Киното, литературата и музиката почти не са се променили. Лейди Гага замени Мадона, Адел замени Марая Кери, без изобщо разликата да е толкова голяма, а Wilco и Джей-Зи все още са си Wilco и Джей-Зи. Като изключим някои детайли (без интернет търсачки, електронна поща и мобилни телефони), големите романи отпреди 20 години ("Поколение X" на Дъглас Коупланд, "Snow Crash" на Нийл Стивънсън или "Стрелата на времето" на Мартин Еймис) в никакъв случай не са остарели.

Прозрение

Столът на Aeron, на който седите, е същият като стола на Aeron, в който седях преди две десетилетия. Тази сутрин кипнах вода за кафе в готиния чайник на Alessi, който съм купил преди четвърт век. С малки изключения, колите от началото на 90-те (и дори от края на 80-те) не изглеждат твърде старомодно. Неотдавна във вестника мернах снимка на Йън Шрагър и Стив Рубел от 1985 г. с десетина техни служители от Morgans - бутиковият им хотел. И тогава ми светна. Шрагър е с риза без яка, а някои от мъжете са с леко бухнали демодирани прически, но иначе никой не изглежда в разрез със сегашната мода. Ако обаче през 1990, 1980 или 1970 ни бе попаднала подобна снимка, направена 27 години по-рано, щяхме да видим несравнимо различен свят.

Разбира се, има изключения - нови по същността си културни феномени, които нямат нищо общо с дигиталната епоха - но те са толкова редки, че всъщност само потвърждават правилото. Преди двадесет години нямаше мрачни телевизионни сериали като "Семейство Сопрано", "В обувките на сатаната" или "Наркомрежа" (тук обаче авторът бърка, забравяйки "Туин Пийкс" - бел. ред.). Рециклирането не беше толкова популярно, а крушките не бяха енергоспестяващи. Мъжете по-често носеха вратовръзки. Жените не носеха толкова щедри деколтета, презрамките им не се виждаха, а ултрависоките токове бяха рядкост. Бяхме по-слаби, имахме по-малко татуировки и пиърсинги. Горе-долу - това е!

Не случайно Франсис Фукуяма публикува точно преди двадесет години "Краят на историята" - забележителната му теория за периода след Студената война, в която заявява, че либералната демокрация е победила и бележи края на идеологическата еволюция на човечеството, към който неумолимо вървят всички страни: големите политически преобразувания са приключили. Може би да или пък не. Но в света на изкуствата, развлеченията и модата това странно състояние, подобно на филма "Омагьосан ден", през последните 20 и няколко години определено се усеща като края на културната история.

Липса на апетит
Какво се случва? Според мен това е неосъзната колективна реакция на нестихващата вълна от новости на технологичния, геополитическия и икономическия фронт. Способността ни да възприемаме постоянните промени е ограничена и в момента сме преситени. Докато интернет, смартфоните, възходът на Китай, 11 септември и кризата разтърсват и преобразяват живота, надеждите и мечтите ни, ние се вкопчваме както никога досега за познатите неща в стила и културата.
Ако този стилистичен блокаж е само пауза, носталгична реакция на бурните промени, след като привикнем с новостите, нещата ще се върнат към нормалния си ход и онова, което обличаме, шофираме, сътворяваме и произвеждаме днес, ще изглежда напълно демодирано през 2032 г. Или не. Защото тези две десетилетия стагнация не са временен културен застой, а тенденция на столетието, начало на хронично заболяване на цивилизацията, непреодолима липса на желание за новости и радикално обновяване. В края на краищата такива промени в нагласите са ставали много пъти в историята, когато големите култури - египетската, римската, на маите, ислямската, френската, османската или британската - затъват необратимо в състоянието на напреднала зрялост.

Подобна динамика се наблюдава и в политиката. Във време, когато киното и музиката, изкуствата и дизайнът започват да се възхищават на демодирани форми и тематики, американците се увличат по запленяващата представа на Роналд Рейгън за по-опростената и по-щастлива страна, "каквато беше едно време". Днес, когато най-високото данъчно облагане е наполовина по-ниско, отколкото при избирането на Роналд Рейгън за президент, и разликите в доходите се върнаха на равнището от 20-те години на миналия век, мантрата на републиканците е все същата: "по-малко държава, по-малко данъци." Големите протестни движения също са римейк. "Окупирай Уолстрийт" (както и Окупирай каквото и да е) е плах ремикс на Чаеното парти и на бунтовете от Арабската пролет. И макар че първоначално симпатизантите на Чаеното парти се отъждествяваха с предреволюционния период от началото на 70-те години на XVIII век, те разиграха отново периода от края на 60-те години на XX век, на които новата левица иска да постави етикета предреволюционни. Онова, което подхранва народния гняв и вляво, и вдясно, е небивалата стагнация на икономическия прогрес: средният доход на американците не е мръднал нито на йота от двадесет години насам, точно както стила и културата им.

Plus ça change, plus c’est la même chose означава, че постоянните обновления и промени в модерния живот са чисто формални и че дълбоката същност на нещата остава непроменена. Но днес тази мъдрост внезапно придобива нов смисъл: колкото повече някои неща се променят наистина, като технологиите и геополитическата ситуация в света, толкова повече други, като стила и културата, остават същите.

Момент, има още нещо, което не се връзва! Макар и да сме затънали в стилистична парализа и да сме неспособни да се отърсим от нея, все повече от нас посвещават голяма част от времето и енергията си на грижи за личния стил.

И защо се получи така? През 1984, няколко години след появата на понятието юпи, написах следното в Time: "Юпитата са в известен смисъл хетеросексуални гейове. Като цяло в средната класа гейовете първи създават домакинства с доходи на двама души без деца, започват процеса на подобряваване на градската среда, издигат тялото в култ и усърдно посещават фитнес залите, те са хора на духовното и изтънчени пътешественици." Начинът на живот на гейовете беше по своему авангарден, но всички ние ги последвахме.

Стилисти-аматьори

Същото се случи и с хората на изкуството, не толкова от любов към изкуството, а защото им завиждахме за начина на живот. През 80-те години преобразяването на нюйоркския квартал Сохо от занемарена зона със складове и изоставени фабрики в луксозен жилищен район с шикозни бутици и ресторанти стана образец за градско обновление, спечелил последователи навсякъде в САЩ и по света.

Добрият вкус се демократизира в десетилетието 1985-1995, когато марки като Gap, Ikea и Urban Outfitters завладяха масовия пазар, книжарниците Barnes & Nobles и кафенетата Starbucks отбелязаха стремителен прираст и се родиха списания като Martha Stewart Living, InStyle, Wired и Wallpaper.

След това, в първите десет години на новия век, по кабелните телевизии потекоха предавания, посветени на обзавеждането, модата и готвенето. А какво направи "Момчетата от Медисън Авеню" толкова успешен сериал? Не сценария, не героите, а средата, в която бяха поставени - дизайнът и костюмите, фетишизирали 60-те години на миналия век.

Милиони хора се стичат в магазините на Apple (1 през 2001, 245 днес) не само, за да купуват висококачествените устройства, а за да наслаждават, да вдишат въздуха, да разгледат като поклоници великолепния храм на стила - изчистен, гладък, свръхрафиниран, съвременен като декор от "2001: Одисея в Космоса" - началото на XXI век, както сме си го представяли в средата на XX-и! И мнозина от тези обожатели/клиенти на Apple, млади и не чак толкова, влизат, за да вдишат глътка бъдеще, а после се връщат към обичайния си живот - кафевите сгради, пазари, битаци, тиранти, бради, мустаци, всичко що е нео-XIX век хипстърия.

Освен това десетки милиони американци се превърнаха в стилисти-аматьори, вторачени в най-дребните детайли от обзавеждането на домовете си, на облеклото, уредите, храната, хобитата и какво ли още не. Вещите, които притежаваме, са повече от всякога театрални аксесоари, дрехите, които носим, са сценични костюми, пространствата, в които живеем, където се храним, пазаруваме или прекарваме ваканциите си, са сценични декори.

Вторият парадокс

Тъй, тези два твърде важни културни феномена - 25-годишното замразяване на нововъведенията в стила и манията към стила - се проявиха едновременно и това съвпадение е вторият голям парадокс на съвременната културна история. Обяснението е може би в това, че имаме нужда от увереност в тези смутни времена на големи технологични и други промени. Има обаче и икономическа причина: като всеки доходен сектор новата бурно развиваща се индустрия на стила естествено се стреми към стабилност и предвидимост. Бързите и радикални промени на вкуса увеличават разходите на предприятията и дори могат да застрашат съществуването им. Една от причините, поради която автомобилният дизайн се е променил толкова незначително през последните 20 години е, че секторът се бори за оцеляване. Днес Starbucks не иска да му се налага да обновява хилядите си търговски обекти на всеки две-три години. Ако утре джинсите не са на мода, Old Navy ще закъса. И така нататък. Капитализмът може да се опира на неспирното креативно разрушение, но никоя компания не иска да бъде креативно разрушена. Откакто големите компании се превърнаха в генератори на стил бе ударена рязка спирачка на общия устрем към обновление и промяна.

Всичко опира до икономиката, моля ви се! Единственото, което се промени зрелищно през последните 20 години в сферата на стила (без компютърните джаджи), е същото, което се промени и във филмите, книги и музиката - промени се начинът, по който те се създават и разпространяват, а не техният вид и същност. Демократизацията на стила и културата има две много различни, но изключително допълващи се последици. От една страна, в държава, в която огромна част от населението винаги се е смятало за средна класа, практически всички, които могат да си позволят, купуват стил - Gap, Ikea, Urban Outfitters, Barnes & Noble, Starbucks. В същото време обаче за първи път всички, които имат неясни културни вкусове, могат лесно да ги култивират в интернет и с едно кликване на мишката да се "гмурнат" в дълбините на всяка дребна и чудновата ниша (пънкарска боса нова, нигерийски филми ноар и т.н.).

Ние сами сме влезли в омагьосан кръг: икономическият прогрес и обновлението са в застой, като изключим информационните технологии. Това ни тласка да се отъждествяваме с миналото и да превръщаме сегашното в музей; това лишава културите от обновлението и енергията, нужни, за да пораждат наистина нови идеи и форми. Това отблъсква всякакви радикални промени и подсилва икономическия (и политически) застой. Винаги съм вярвал в лъкатушенията на историята - в социалнополитическите цикли, които обикновено продължават по трийсетина години според историците. Затова може би сме към края на културната ера на "все едно и същото".

Със съкращения, оригиналният текст е тук

Коментари

Популярни публикации от този блог

ОБЯВИХА ПРОГРАМАТА НА КИНОФЕСТИВАЛА ВЪВ ВЕНЕЦИЯ: МАЛКО ХОЛИВУД, ПОВЕЧЕ АРТХАУС ФИЛМИ

РЕЙТИНГЪТ НА ОСКАРИТЕ УДАРИ ДЪНОТО

ТИРАНИЯТА НА УДОБСТВОТО